Една статия от Атанас Кендев

Не ни се слиза от кораба. Някои – защото им се спеше, други – защото не спаха. Колкото и да бе студен вятърът в Балтийско море, корабът бе разкошно място. Но е вчерашен пътепис,  днес акостираме  в Талин.  Шарена ни е групата и всеки си нарами раницата с различни настроения. У някои едно предубеждение след прекрасния Стокхолм се завлачи още от порта. Макар и модерен, даже джазов порт. Дали от недоспиването, мъглата на големи тукмаци или тежките раници, но търсим нещо да ни подобори настроението. Закачливите декоративни аксесоари покрай порта помагат  за начало.

Първо се настяваме, после останалото, казва Тони, на която разчитаме за организацията. Хотелът е на две крачки от порта и на една от Стария град. Минаваме покрай някаква индустриална сграда от 30-те години на ХХ век, чудесно възстановена. Оказва се бивша подстанция, превърната в музей на електричеството, а зад нея в бивша ТЕЦ е създаден модерен културен и креативен център.  Срещу тях е крепостната кула „Дебелата Маргарет” – северен вход на средновековния град,  до тях хотелът. Всичките с табелки за паметници на културата на Естония!  Тук за мен времето няма да е загубено.

Навлизаме в Стария град с различни търсения. Аз за архитектура, Брани за монасите от крепостта, Маша за кръчма, Ева за кехлибара (подарък за мама). Не е изненада, че къщите от 13-ти, 14-ти век са или ресторанти, или сувенирни магазини. Много приятно бе и наличието на много галерии и музеи.  За сувенири нямаме бюджет, така че се разпръскваме  на групи по музеите и кръчмите. Но темата е гурмето. Всяка история ражда друга, като матрьошките в сувенирните магазини и тази за музеите оставям настрани. Северният дъжд ни поощрява да влизаме уж по за кафе с торта почти наред. 

Гугъл дава подозрително високи оценки за всички заведения и трябва да не се доверяваме сляпо. Не че сме претенциозни, времето ни е ограничено. Но няма как да пренебрегнеш атмосферата и да не дадеш доверие, когато виждаш, че къщите са с имена „Три сестри”, че водоливниците са драконови глави, а скулптурите са тичащ коминочистач или любопитен дакел. На повечето ханзейски къщи от най- горните етажи стърчи здрава греда с макара и чувал. Тепърва ще разберем какво става там.  Виждали сме го в много морски търговски центрове като Амстердам, Хамбург и Рощок.

Най-атрактивното място,  а и с най-много отзиви  е Olde Hansa. Веднага след площада с кметството спира погледа типична визия на ханзейска търговска къща и учтив персонал в традиционни облекла. Въпреки неприятния дъждец, мило момиче отговаря с  усмивка на вечно гладните българи : „Да, бадем” с почерпката със захаросани ядки. Пита от къде знаем че е „Бадем”, от къде сме?  Май българите, идващи тук, не са ѝ говорили на български. Впечатлението от местните е, че са сдържано приветливи. Ние, навикнали от Италия на комплименти, се споглеждаме дискретно.

Като казах българи, се сещам за нашенеца от площада на кметството. Чул ни гръмогласни, весели и се залепя на мига: „Айде, хора! Минус 30%! Отстъпка! Само за вас, нали сме наши. Ей там, гарантирам!” Сочи ресторант с маси на площада. По принцип избягваме най-централните ресторанти, търсим места, в които влизат метните. Разговаряме няколко минути, не ни вдъхва никакво доверие. Казваме му – Отиваме другаде, без угризения.  Събираме се на Площада на кметството. Никой не закъснява и свърваме надолу към наредените една до друга кръчми.

Мястото с най-много смях ни задържа най-дълго. Или просто чакахме да спре дъжда. Там резервираме за вечеря. Нарича се Peppersack. Но по ред на нещата. Преди обед откриваме в партерния етаж кафе и успяваме да се вместим във сепаретата, оформени под стълби и непонятни с първоначалното си предназначение ниши. Ароматни чайове, швар-цкафе, бретцели и леки торти пълнят масите за секунди. Момичетата се заравят в нета, други зяпаме атрактивните туристи по пешеходната зона или местните в странни носии.

И надвечер, след нова обиколка на стария град за огладняване, уговорката е да се събираме там. Отново няма закъснели и ни повеждат по странни кръстосващи се стълби. Ресторантът се оказва се на три етажа. Сълбите се вият покрай различни зали, кухни и сепарета. Така и не разбираме защо зимникът на естонците е на тавана, но чувалът на гредата не спира да се поклаща многозначително. Съхранявали са ценните неща най- на високо. Дали поради влага, гризачи или за по-лесна охрана, кой знае?

Най-голямата зала, най-горе, е бивш склад за подправки. Сега чувалите са наредени практично за възглавници на дебелите седалки покрай стените. Залата изглежда огромна за тясната фасада на къщата с три реда маси и около 100 места. Заредени всичките, не знам защо  решихме, че ще сме сами.  В средата на вечерта идват още две групи и то от местни хора. Едната семейна, другата фирмена сбирка. Разглеждаме ги с нескрит балкански интерес. Много добре облечени, възпитани и открити хора.

Млади пъргави момчета са сервитьорите. Студено учтиви с нищо неказваща усмивка.  Компанията ни, все патили магеланци, поръчва на английски местните специалитети. Аз решавам да пробвам колко ползват руския език. Че не го обичат е ясно. Менюто е четириезично – естонски, фински, английски и руски. Момчето промърморва нещо на моя руски и компанията бе убедена, че не ме е разбрал. Не знам него ли подценяват или мен. Започват даже залагания и тези, които повярваха във възможностите му печелят – сервирането бе точно. После любопитно по нашенски го разпитват. Отговаря, че руския му е най-слаб и го ползва само с туристите на работата.

Преобладаващи ястия са риби, свинско, картофите и странни за нас салати. Първата поръчка, както навсякъде е питие. Нашите хора още по обяд са опитали местната бира МЕЕоLU, т.е. Медена бира и препоръчват с две ръце. Вярваме си, защото сме обиколили заедно много места последните години. Бира се оказва Крафт или Самодельная и е ракошна.

В избора не мога да прескоча солената сьомга, маринованата херинга и местните колбаси и поръчвам Suupistewalik  2 – le,  което в менюто на руски, колкото и да ми бе смешно е „Aссорти из закусок на двоих” и съдържа три вида риба, бекон, ростбиф и шунка от еленско за двама.  То води една половинка от медената бира за Рени и три за мен.  Вкусът е разкошен, разнообразен, солено-маринатен и наистина подходящ като мезе.

Масово като основно от групата се поръчва Podraribi,  т.е. “Ребра от лос с фрит- картофи и три соса”.  Супите и борша естествено пропускахме, някои избират по-лекото Kanarind riisi  „Гърди от пиле с ориз, чери-домачета и къри сос”. Като цяло, кухнята на заведението, а може би и на Естония, е повлияна от модни тенденции, но винаги в менютата присъства Ханзейската традиция на Балтийско море с много риба, свинско, местен дивеч и много бира. Порциите са средно –големи, цените са в диапазона 15-19 евро, бирата 5-7 евро, обслужването – перфектно. Доста добро място за хапване като вкус и количество е Талин. За десерт не остана място и е необходимо раздвижване, та решавам палаво да наобиколя местните красавици.